ГЛАВА ТРЕТА. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ

 МУЗЕЙНОТО ДЕЛО СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Настъпващите обществени промени след края на Втората световна война довеждат до съществени изменения и в областта на музейното дело. Като цяло държавата се налага като основен организатор на тази специфична културна дейност. От 1949 г. започва одържавяването на съществуващите в България музеи. До това време съществуват само няколко музея които се финансират изцяло от държавата, а други , много малка част получават държавни дотации. Двата народни музея, които имат определящо значение за развитието на музейното дело в страната през първата половина на ХХ век преминават към Българската академия на науките. Така от края на 1948 г. се създават Археологическият институт с музей при БАН, в който влизат Народния археологически музей и Българския археологически институт и Етнографският институт с музей при БАН, който се изгражда на основата на Народния етнографски музей.
Като се базират на богатия опит на народните музеи натрупвани през десетилетията от Освобождението до Втората световна война, двата нови само по организационното си институциализиране, научни институти и музеи продължават да са водещите музеи в страната. Тяхната събирателска работа се разширява неимоверно много, тъй като от началото на 50-те години БАН започва да провежда широко мащабни комплексни проучвания на отделни региони на страната – Северозападна България, Странджа, Родопите и др. При организирането на тези експедиции в тях се включват специалисти от всички институти на БАН, а след завършването им се издават обемисти сборници обобщаващи проведените изследвания. При работата на археолози, етнографи и фолклористи на терена, те издирват и събират и богат веществен материал, който се предава за обработка в етнографския и археологическия музей на БАН. В резултат на по-големите средства отпускани от държавата за тази културна дейност, двата национални музея успяват бързо да натрупат нови ценни паметници в музейните фондове.
Етнографският институт и музей получават нова сграда – част от царския дворец – източното крило, тъй като по време на Втората световна война Народния етнографски музей е унищожен от бомбардировките. Тук се премества част от музейният фонд оцелял от варварските бомбардировки на 30 март 1944 г. В първите години след войната музейните работници в Народния етнографски музей посвещават на систематизирането на музейните фондове. През 1945-46 г. се изготвят списъци за околиите и селата от които в музея няма постъпили материали за отдел “Народни музика и танци”.  През 1946 г. в Народния театър се провежда демонстрация на народни танци. Главната задача по това време пред музея е подготовката на Славянска изложба. На нейното откриване присъстват съветски етнографи, които заснемат филм за традиционната българска култура. За нов директор на музея е назначен Хр.Вакарелски. Той полага усилия да се запазят добрите традиции на Народния етнографски музей при новите условия и съобразно институционенните промени след създаването на Етнографски институт и музей при БАН.
В резултат на широко мащабната събирателска работа, особено през 50-те години, музейният фонд на етнографския музей се удвоява. При многобройните експедиции на сътрудниците на музея и института из всички краища на страната родолюбиви българки и българи даряват свои свидни вещи, носии от чеизите си и т.н. Благодарение на тази щедрост, особено по селата, етнографският музей успява да попълни своите фондове с предмети и вещи от всички етнографски области на България.
Археологическият музей предприема поредица от археологически разкопки, които допринасят за бързото нарастване на музейния фонд. Най-мащабните до това време археологически разкопки провеждани в страната, са във връзка със случайното откриване на тракийския град Севтополис, при строежа на язовир Копринка край Казанлък. Стотици бригадири участват в тези мащабни археологически разкопки. Научното щастие сполетява българските учени и те правят едни от най-интересните археологически открития даващи отговор на редица исторически загадки относно държаното устройство и начина на живот на древните траки. Голяма част от паметниците постъпват в археологическия музей в София, където се обработват от музейните специалисти. Така българската музейна общност намира и широко обществено признание. За мащабните археологически проучвания се налага да се разшири и реставрационнокосервационната работа, ето защо нараства нуждата от високо квалифицирани реставратори. Те започват да се подготвят в Художествената академия в София и още като студенти се включват в археологическите експедиции на различни обекти в страната.
Одържавяването на някои градски музеи допринася за тяхното стабилизиране като културни институти в провинцията. Редовната държавна издръжка на която те се базират им дава възможност за системна събирателска работа, обработка на фондовете и създаването на нови експозиции. По такъв начин започва постепенно от началото на 50-те години да се изгражда музейната мрежа в страната. Пълното оформяне на музейната мрежа се извършва едва след създаването на Окръжните исторически музеи след въвеждането на новото административно-териториално деление на страната в края на 50-те години. Тогава окръжните музеи стават методическите центрове за ръководството на музейното дело в дадения окръг. Сравнително големите държавни субсидии в тази област благоприятстват стабилизирането на съществуващите музеи и галерии и създаването на много нови.
За радикалните изменения които се извършват в музейната сфера е прието 1608-мо Постановление на Министерския съвет от 30 декември 1951 г. В него се посочва, че “всички паметници на културата, които се намират в пределите на Народна република България и имат научно, историческо и художествено значение, се обявяват за общонародно достояние и се поставят под защита на държавата”.
При определянето на паметниците на културата, на първо място се посочват архитектурните паметници, а сред тях са светски и култови сгради, архитектурни ансамбли, развалини и останки от стари архитектурни строежи, мостове, чешми и фонтани и други обекти на селищна украса и т.н. На второ място се изреждат археологическите паметници, след това историческите, етнографските и паметниците на изобразителните изкуства.
Според 1608-мото Постановление, всички паметници на културата, включително и тези които са притежание на отделни граждани, се поставят под върховния надзор на държавата, който от своя страна се извършва от Комитета за наука, изкуство и култура /КНИК/. За конкретната работа по опазването на старините се създава Съвет за опазване на паметниците на културата. Постановлението задължава в шест месечен срок КНИК, Българската академия на науките и Министерството на комуналното стопанство и благоустройството да издадат Инструкция за регистриране на всички паметници на културата.
В Постановление 1608 се възлага на КНИК “идейно-методическото” ръководство и надзор над всички музеи, художествени галерии, къщи-музеи и музейни сбирки, с изключение на централните музеи в София, които са под ведомството на БАН. Предвижда се откриването и закриването на централни музеи да става с решение на Министерския съвет, а на всички останали от КНИК. Съгласно чл.32 на Постановлението, музеите се делят на: централни музеи – с общонародно значение, музеи с местно значение – общи и специални при народните съвети и музеи със специално предназначение – при различните ведомства и обществени организации.
През септември 1952 г. е публикувана Инструкция за привеждане в известност, регистрация и опазване паметниците на културата.  В нея по-подробно са развити основните положения от 1608-мото Постановление. Привеждането в известност на движимите паметници става чрез декларирането им, а за недвижимите – по пътя на декларирането и издирването от специални комисии. Недекларираните паметници на културата в определените от КНИК срокове се смята за укрити.
В глава втора на Инструкцията детайлно се разглежда привеждането в известност на движимите и недвижимите паметници на културата. Набелязват се организационните мерки за извършването на тази отговорна и трудоемка работа. За регистрирането на различните видове паметници са отпечатани три вида Въпросници, както и формата за инвентарна книга на музейния фонд общоприета за всички видове музеи. За оформянето на единни инвентарни документи при централното инвентаризиране на Държавния музеен фонд са отпечатани и образци на Акт за приемане-предаване, Колекционен опис и Научен паспорт.
Относно архитектурните паметници, се посочва, че подлежат на привеждане в известност, регистрация и опазване светски и култови сгради (стари битови къщи в селата и градовете, които са характерни с плана и строежа си, обществени и стопански сгради, училища, работилници, магазини, складове, ханища, кервансараи, хали, безистени, бани, кули, църкви, джамии, синагоги, текета и т.н.), манастирски ансамбли, дворци, архитектурни ансамбли (цялостно или частично запазени квартали, площади, улици) и т.н. В останалата част на инструкцията се дават конкретни описания на техниката за описване на паметниците на културата.
Специфичните особености на архитектурните паметници изискват освен тяхната регистрация и паспортизация. На тази проблематика е посветена глава IV от Инструкцията. Паспортите на архитектурните паметници се изработват под техническото ръководство и контрол на отдел “Архитектурно творчество” при МКСБ в пет екземпляра по образец, установен от Съвета за опазване паметниците на културата при КНИК. Отделно се разглеждат и конкретните мерки които трябва да се вземат за опазване на архитектурните паметници. Основната отговорност се поставя на отделите “Просвета и култура” на съответните народни съвети, където се намират забележителностите.
Поредната стъпка за усъвършенстване на нормативната база е Постановление 165 на Министерския съвет от 5 август 1958 г. за опазване паметниците на културата и развитието на музейното дело у нас.  Отново се изтъква, че паметниците на културата и природните забележителности са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата независимо от това дали са държавна, обществена или частна собственост. В постановлението се посочва, че в зависимост от това, кой притежава и стопанисва даден паметник на културата, той трябва да предвижда ежегодно в бюджетните си средства и материали за опазването му. За да се осъществява стриктен държавен надзор над движимите и недвижими паметниците се създават Съвет за опазване на паметниците на културата и Съвет за музейно дело.
В Постановлението се въвеждат и някои конкретни изисквания, примерно дава се тридневен срок за съобщаване при откриването на даден паметник, възнаграждението за това се определя с отделен Правилник. Разрешенията за археологически разкопки се дават единствено от БАН. Държавният комитет по строителство и архитектура по предложение на Министерството на просветата и културата решава кои населени места или части от населени места (квартали, ансамбли или отделни улици) са с историческо или архитектурно-музейно значение. Тези решения се утвърждават от Министерския съвет.
В чл.13 се посочва, че движимите паметници се съхраняват в музеите и музейните сбирки. Прехвърляне или размяна на паметници става само с разрешение на Министерството на просветата и културата. Изнасянето на паметници на културата се забранява, в изключителни случаи това е възможно само с разрешение на Министерския съвет.
За първи път в чл. 20 се дава определение за музеите – те са научни, културно-просветни учреждения, основни хранилища на движимите паметници на културата, които разпространяват научни знания и съдействат за патриотичното възпитание.  Министерството на просветата и културата съгласувано с БАН определят кои музеи могат да бъдат научно-изследователски институти. Така се предприема още една нова стъпка за издигане на научноизследователската работа на музеите.
За практическото изпълнение на 165-то постановление на МС на 4 септември 1959 г. се публикува Правилник за неговото приложение.  В него най-подробно се развива съдържанието на всеки един член от постановлението. Много широко са застъпени определенията за видовете паметници, като се изброяват и техните конкретни форми. Една от най-подробно разгледаните материи е за обявяването на исторически, архитектурни и природни резервати.
Правилникът установява следното степенуване на паметниците в България: паметници със световно значение, паметници с национално значение, паметници с местно значение и паметници за сведение.  Посочва са реда за тяхното опазване, укрепване и консервиране. За издирването, регистрирането, инвентаризирането и паспортизирането на паметниците на културата, историческите места и природни забележителности се установяват образци на книжа и спомагателни материали, както и на основните документи които се използват за тази цел.
С влизането в сила на Правилникът за приложение на 165-то постановление на МС завършва един цикъл от нормативно уреждане на музейната дейност в страната и опазването на паметниците на културата. С ангажирането на цялата държавна и местна администрация в това отношение се дава възможност за комплексно решаване на редица натрупали се с времето проблеми по съхраняването на паметниците. Най-успешните крачки в тази насока през 50-те години са свързани с опазването на архитектурното ни наследство, особено от Възраждането.
Грижите за недвижимите паметници в страна в края на 50-те години се поверяват на създадения за тази цел през 1957 г. Институт за паметниците на културата, по-късно известен като Национален институт за паметниците на културата /НИПК/. Според неговия Правилник, НИПК  издирва, изучава, опазва и популяризира недвижимите паметници на културата.   През август 1960 г. с Постановление на МС се утвърждава Правилник за използване и опазване на недвижимите паметници на културата и историческите места.  Така се открива една широка възможност, чрез големи държани инвестиции да бъдат съхранени за поколенията безценните архитектурни паметници от нашето Възраждане, както и техният вътрешен интериор и всички запазени исторически музейни предмети от тази епоха свързани с живота и делото на нашите възрожденци.
Първият държавен нормативен акт за съхраняване на архитектурните паметници от Възраждането е приет още през 1952 г. за Копривщица . От самото начало нормативните документи за обявяването на архитектурни резервати се изготвят за всеки отделен случай и няма Национална програма за превръщането на тези селища в музеи. По голямата част от тези документи са актове и постановления на Министерския съвет, някои от които дори не са обнародвани.  От приведените документи става ясно, че най-активно са предприети мерки за опазване на възрожденското архитектурно наследство в Арбанаси, Стария Пловдив и Несебър в средата на 50-те години. Вторият етап на по-активна работа в тази насока започва в началото на 60-те години.
Архитектурният комплекс или селище обявени за Архитектурно-исторически резерват са носители на цялостния дух на дадена историческа епоха, най-често на нашето Възраждане. Чрез архитектурните форми и ансамбли съвременните посетители могат да почувстват стремежа на възрожденския майстор към извисяване на творческия дух, независимо, че той твори в условията на чуждо господство. Забележителните архитектурни паметници от нашето Възраждане като къщата на Куюмджиоглу в Стария Пловдив, Парлапановата къща в Боженци, Ослековата къща в Копривщица, многобройните архитектурни шедьоври на майстор Кольо Фичето, църквите и манастирите строени през тази епоха са сред най-високите постижения на творческия дух на българина в цялото му историческо развитие.
Създаването на разгърната музейна мрежа през 60-те години, разширяването на реставрационните работи в архитектурните комплекси от българското възраждане, широко мащабните археологически разкопки, обявяването на нови и нови археологически, архитектурни, исторически и природни резервати в страната налагат една нова нормативна уредба на музейното дело и опазването на паметниците. Затова през април 1969 г. се приема Закона за паметниците на културата и музеите /ЗПКМ/.  Този закон с много изменения и допълнения действа и до днес.
В ЗПКМ се посочва, че паметниците на културата са общонародно достояние и важно задължение на целия народ е да ги пази и допринася за увеличаване на това богатство. От своя страна Закона за териториалното и селищно устройство задължава органите на градоустройствената и благоустройствената администрация при осъществяване на мероприятията за изграждане на населените места и за устройване на извън селищните територии да вземат мерки за запазване на паметниците на културата и средата им. Съгласно чл. 5 ал.1 на ЗПКМ, разпорежданията на Комитета за Култура /КК/ по въпросите, които засягат паметниците на културата са задължителни за всички предприятия, учреждения, организации и граждани.
В ЗПКМ се дава определение за паметници на културата – те са “произведения на човешката дейност, които документират материалната и духовната култура и имат научно, художествено и историческо значение или са свързани с историческите и революционните борби и събития, с живота и дейността на видни обществени, културни и научни дейци”.  Ясно е, че те са само произведения на човешката дейност обособени в две основни категории: 1) произведения на човешката дейност, които отговарят на две изисквания – да документират материалната и духовната култура и да имат научно, художествено и историческо значение; 2) произведения на човешката дейност, които са свързани с историческите събития, с живота и дейността на видни обществени, културни и научни дейци.
В сравнение с понятието паметници на културата дадено в 165-то ПМС от 1958 г., тук то е по-тясно по обхват. Изключени са историческите места, които са причислени към резерватите. Като цяло и тук българското понятие – паметник на културата не съвпада с чуждестранните закони и международните конвенции, като: Хагската конвенция от 14 май 1954 г., Устава на ИКОМОС и др. Най-често използвания международен термин е културна ценност. Първоначално той се използва у нас за движимите, но постепенно обхваща всички паметници, вкл. и недвижимите. В чуждестранното законодателство в тази област под културна ценност се разбира само движим паметник на културата, а недвижимите се обозначават само с паметник – monument. За съжаление в ЮНЕСКО няма общо установена терминология. По инициатива на ИКОМ, през 1988 г. в Будапеща се публикува речник на 32 езика за музейните термини в който за първи път се прави опит за уеднаквяване на терминологията в тази област.
Съгласно чл.2 на ЗПКМ паметниците на културата могат да принадлежат на държавата, на обществените и кооперативните организации и на граждани. Що се отнася до паметниците, които са собственост на гражданите, то те трябва да се опазват съгласно общоприетите изисквания. Според чл. 29, прехвърлянето на паметници на културата от гражданите на държавата се поощрява, като не се плащат никакви данъци и такси. Същевременно за новооткритите паметници е записано изрично, че те са собственост на държавата независимо по какъв път те са открити, дали чрез системни археологически разкопки или случайно. Според чл.14 ал.1 лицата, които са намерили или открили паметник на културата са длъжни в 7 дневен срок /в 165-то постановление срокът е три дневен/, да съобщят за това в народния съвет или най-близкия музей, за което те ще получат възнаграждение, а не стойността на паметника, защото собственик е държавата. Укритите паметници се изземват в полза на държавата.  /Ценността на паметниците и възнаграждението се определят чрез Наредба № 7 на КК – ДВ бр.11, 1976./
В старите закони, като Закона за старини от 1911 г. се предвижда от чуждаване на движимите паметници чл. 19 и за недвижимите старини – чл. 26. В Проекто-закона за старините от 1939 г. също в чл. 26 и 32 предвижда отчуждаване на движими и недвижими старини и съответното обезщетение на собствениците. В ЗПКМ е пропуснато отчуждаването на движимите паметници, което присъства в Наредбата за държавните имоти,  а в чл. 30 на ЗПКМ е посочено, че Комитета за култура, може при определени условия да предложи за отчуждаване недвижим паметник.
Основният държавен орган, който се грижи за опазването на паметниците на културата е действащия тогава Комитет за култура. Той ръководи музейното дело и надзора на паметниците чрез своите органи: народните съвети и другите държавни органи, предвидени в закона. Дейността по издирването, опазването и използването на недвижимите паметници на архитектурното наследство се осъществяват съвместно от Комитета за култура и Комитета за архитектура и благоустройство. Централен орган на КК за опазване и популяризиране на недвижимите паметници е НИПК. Неговото устройство и дейност се уреждат с отделен Правилник приет от Министерския съвет през 1976 г.  Според него, Института се утвърждава като орган който компетентно решава всички въпроси по опазване на недвижимите паметници на културата. Организационно НИПК има главна дирекция в София и 5 комплексни района в София, Пловдив, Бургас, Варна и В.Търново.
За ръководене на дейността по опазване на паметниците на културата и музейната дейност в страна, в Комитета за култура се създава ДО “Пластични изкуства, културно наследство и библиотечно дело”.  В народните съвети за това отговарят местните съвети за култура – Дирекция културно-историческо наследство и държавните музеи.
Организацията и задачите на този специален орган за ръководене на музеите и грижите за опазване на движимите паметници не е посочен в ЗПКМ. Само в чл. 10 се дава определение за дейността на музеите – те “издирват, събират, изучават, съхраняват и популяризират движимите паметници на културата”.  Тяхната дейност се урежда с правилници и наредби на председателя на Комитета за култура.
Музеите на БАН, се ръководят съгласно издадени от ръководството на академията правилници. Музеите са на бюджет със собствена материална база. При някои музеи, най-често националните, се организират научни групи за подпомагане развитието на музейното дело и консервация на музейните предмети.  Музейните сбирки към учрежденията, предприятията и организациите и личните сбирки на гражданите се уреждат с Наредба на Комитета за култура.  Според Наредба N 6 от 1985 г. - “Музейните сбирки са местни културно-просветни центрове. Те се изграждат към народните читалища, училища, предприятия и организации с цел да събират и съхраняват движими паметници на културата, да пропагандират героичното минало и настояще на нашия народ и историята и развитието на училището, предприятието и други...”.  Законът подчертано насърчава образуването на лични сбирки от гражданите за задоволяване на техните научни и естетически интереси. Масовите културни ценности в тези сбирки, както и в сбирките на организации и др. не са паметници на културата, макар да представляват част от културното наследство на страната.
Народните съвети като местни органи за опазване на паметниците на културата изпълняват задачите си чрез съветите за култура и държавните музеи. Окръжните народни съвети са инвеститори при реставрация на недвижими паметници чрез Окръжните съвети за култура. Широките правомощия на народните съвети като органи на власт и управление ги поставя на първо място по тълкуването и прилагането на законите и другите разпоредби по опазване на паметниците. Според ЗПКМ те са истинските стопани на паметниците на културата на територията им независимо от собствеността върху тях и са задължени да се грижат за опазването им.
Според ЗПКМ чл. 20, всички собственици на паметници на културата са длъжни да ги поддържат в добро състояние. При неизпълнение на задълженията са предвидени наказания. Като цяло правата и задълженията на органите за опазване на паметниците на културата не са добре формулирани и конкретизирани в закона, не са издадени и под законови актове. Единствено, правата и задълженията на народните съвети имат най-общата си нормативна осн ова в Конституцията и Закона за народните съвети.
На издирването, изучаването и документирането на паметниците на културата е посветена глава четвърта на ЗПКМ. Конкретно за недвижимите паметници подробно се разглеждат тези дейности и в Правилника на НИПК и Наредба № 5 на Комитета за култура.  Дейността на специализираните органи за опазване на паметниците на културата се постига като се установява музейния фонд на страната, неговото комплексно изследване и научно документиране. Освен това тук влиза и организирането и извършването на археологически разкопки за разкриване на паметници на културата. След издирването и откриването на паметниците се извършва първоначално изучаване, което дава данни за деклариране на паметника, след което продължава задълбочено и всестранно изучаване за да се регистрира и обнародва в Държавен вестник. Тези етапи в издирването, изучаването и документирането на паметниците продължават и след регистрацията.
Издирването на паметници се осъществява посредством организирани дейности или случайно. Разкопките се извършват от Археологическия институт с музей при БАН, а с негово разрешение археологически разкопки могат да провеждат и държавните музеи, НИПК и специалностите по археология при висшите учебни заведения. Само с разрешение на Министерския съвет разкопки могат да извършват и чуждестранни експедиции.
Всички държавни, обществени и кооперативни организации, които притежават отделни паметници или колекции от такива, са задължени да ги декларират в едногодишен срок от влизането в сила на ЗПКМ пред държавните музеи. Така чрез декларирането на всички движими паметници се привеждат в известност паметниците на културата съхранявани от различни видове организации, църкви, манастири и др. религиозни общности.
В Закона за паметниците на културата и музеите изрично се посочва, че ако “при извършване на строителни и благоустройствени или селскостопански работи се открият находки, които имат признаци на паметници на културата, работата временно се спира. Собствениците и ръководителите на строежа са длъжни да вземат мерки за запазване на откритата находка и да уведомят незабавно народния съвет или най-близкия музей”.  Според този член, се дава право на компетентните органи да спират и отменят обекти с голямо народностопанско значение, стига запазването на разкритите паметници да са с важно национално и световно значение. Пример за това е спирането на строежа на язовир “Армира” през 1968 г. за да се запази Римската вила край Ивайловград.
Една от основните музейни дейности е опазването на паметниците на културата. Тя е обстойно регламентирана в глава пета на разглеждания закон. В широк смисъл опазването включва всички мерки, в това число издирването, надзора, охраната и популяризирането на паметниците на културата, които допринасят същевременно за опазването на културното наследство. В по-тесен смисъл опазването обхваща мерките от материално-технически характер за проучване, проектиране и изпълнение на консервационни и други работи, за предпазване от пожари и пр.
В чуждестранните законодателства и международните актове се говори за осигуряване на защитата и респекта на паметниците на културата.  При това под защита се разбира динамична дейност за вземане на подходящи позитивни мерки: извършване на консервационни работи, създаване на места за съхранение на паметниците , вземане от мирно време мерки за опазване на паметниците на културата при въоръжен конфликт и пр. Те могат да бъдат: административно правни – запознаване на обществеността с важността на паметниците на културата, упражняване на необходимия надзор и наблюдение, вземане на превантивни мерки за осуетяване на нарушения, противопожарна осигуреност, проверка за състоянието на паметниците и пр. Те могат да бъдат и наказателни мерки срещу нарушителите, за да се постигне необходимия ефект.
Понятието опазване, по нашия закон, включва съдържанието и на двете – защита и респект, и се явява като съвкупност от мероприятия за управление на обществените отношения, свързани с опазването на паметниците на културата и средата им. Възпитавайки гражданите в респект към паметниците на културата, законът култивира у тях уважение и въздържане от действия, които могат да им причинят вреда. Същевременно, той ги стимулира към активни действия по запазването им, за което предвижда дори даване на възнаграждения – чл. 14 и 22. Това съдържание на понятието опазване по нашето законодателство се покрива с понятието “охрана”, употребено в препоръката на ЮНЕСКО за опазване на историческите или традиционни ансамбли приета в Найроби през 1976 г.
Точното съдържание на опазването като дейност на органите за опазване на паметниците на културата не е посочено в закона. В неговите допълнения от 1980 г. се предвижда: за опазване културното наследство на починали видни дейци на науката, изкуството и културата по искана на Комитета за култура да се съставя опис на движимата и недвижимото му имущества; ремонти и изменения на недвижимите паметници на културата могат да се извършват само с разрешение на съответния съвет за култура или най-близкия държавен музей след съгласуване с НИПК и при установяване, че собствениците на паметници на културата не полагат грижи за поддържането им, то се поема от народните съвети за сметка на собствениците.
Създаването на съвършен правен режим на паметниците на културата е важна предпоставка за тяхното ефективно опазване. Този режим поставя много и различни задължения пред общата държавна администрация, пред обществеността, пред собствениците на паметници на културата и специализираните органи за опазването им. За тяхното точно изпълнение трябва да се организира непрекъснат надзор, да се дават на място конкретни указания за отстраняване на недостатъците в работата и неблагополучията при опазването на културното наследство. Поради това надзорно-охранителните функция за опазване на паметниците на културата – движими и недвижими има първостепенно значение за провеждане на държавната политика в тази област. Тя се явява основна дейност на специализираните органи – Комитета за култура, НИПК, съветите за култура и музеите. Тази основна дейност трябва да се провежда от особени структурни звена, които със своята висока компетентност по въпросите на издирване, изучаване и документирането на паметниците на културата, на проучването, проектирането и изпълнението на консервационните и реставрационните работи, на популяризирането им, по надзора и опазването, да утвърждават правния режим на паметниците на културата и да стимулират държавните и обществените органи към изпълнение на задълженията им по запазване културното богатство на страната.
Нарушаването на задълженията, възложени от правния режим за защита на паметниците на културата се свързва с наказателна, административна и гражданска отговорност. Те се отнасят както до гражданите, нарушили задълженията си по опазване на паметниците на културата, така и до длъжностните лица, превишили правомощията си и причинили им вреди или на собствениците и ползвателите. Обществото прибягва до наказание, когато другите средства за опазване на паметниците не дадат резултат. Наказанието мотивира гражданите към изпълнение на задълженията им по опазване на паметниците на културата.
Административно наказателната отговорност има особено значение за опазване на паметниците на културата. Нейното правилно организиране и навременно реализиране допринасят за създаване на респект към паметниците както от страна на собствениците и ползвателите, така и от широката публика, която ги посещава. Бързото реагиране на малки, но чести нарушения има голямото възпитателно значение за нарушителите и тяхното обкръжение. Основните административни нарушения са посочени в чл. 34 на ЗПКМ: извършване на разкопки без разрешение – иманярство, изнасяне на паметници на културата с разрешение за временен износ и не връщането им в определения срок, изработване на отливки или копия на оригинални паметници или разпространението им без разрешение на Комитета за култура и др. Всички тези нарушения се наказват с глоба до 500 лв. Със 100 лв. се глобяват собствениците или наемателите, които пречат на гражданите да посещават недвижимите паметници на културата и на органите по опазване паметниците на културата и т.н.
Системата от административни нарушения и наказания предвидени в Закона за паметниците на културата и музеите е непълна. Наложително е да се предвидят някои нарушения, които са по-опасни за целостта и въздействието на паметниците на културата като: умишлено или по небрежност не поддържане на паметника в добро състояние, за не съобщаване от собственика, ползвателя или от граждани за посегателства върху паметника, които застрашават целостта му, използването на паметника по начин, който нарушава правилата за опазване и причинява повреда или разрушаван и др.
Длъжностните лица от специализираните служби по опазване на паметниците на културата и длъжностните лица от общата администрация, когато действат временно, носят наказателна, административна и гражданска отговорност, ако излязат извън своите правомощия и с действията и бездействията си причинят щети на паметниците или на собствениците и ползвателите им.
Периода 1944 - 1989 г. се характеризира с бързо нарастване на броя на музеите и защитените движими и недвижими паметници в страната, както и с отпускането на значителни държавни средства за цялата система за опазване на културно-историческото ни наследство. Големите успехи на България в тази област са признати от ЮНЕСКО и другите международни организации в тази културна сфера. Най-ярко свидетелство за това е включването на най-значимите български паметници на културата и природни резервати в Листата на ЮНЕСКО за световното наследство: N 166: Тракийска гробница от IV в. пр. н.е. при с. Свещари; N 167: Скалните църкви в с. Иваново (ХIII-ХIV в.); N 168: Мадарски конник; N 169: град Несебър; N 170: Боянската църква (ХII-ХVII в.); N 171: Рилски манастир (Х-ХIХ в.); N 172: Казанлъшка тракийска гробница (III в. пр. н.е.); N 165: Природен резерват “Сребърна”; N 173: Национален резерват “Пирин”.
Създаването на музейната мрежа в страната, чрез разкриването на окръжни исторически музеи в центровете на бившите окръзи е сред най-успешните дейности в тази насока през разглеждания период. Построяват се нови, модерни сгради на музеите в Благоевград, Враца, Пазарджик, Хасково, Смолян, Шумен и др. Организират се големи, представителни изложби в чужбина, особено около отбелязването на 1 300 годишнината от създаването на Българската държава. Подготвят се високо квалифицирани кадри за работа в музеите, без да има разкрита специалност музеология в българските университети. Осъществява се специализирана научна и издателска дейност.
Същевременно, в музейната практика се налага крайна идеологизация на музейната проблематика. В историческите експозиции доминират темите свързани с ролята на Българската комунистическа партия в най-новата ни история, преднамерено се разкриват и отношенията със Съветския съюз и т.н. Музеите са част от идеологизацията на културната политика, при която историческата достоверност и културното целеполагане са подложени на маниполация и произвол. Големите музейни изяви са част от парадни политически мероприятия, щедро финансирани от тоталитарната държава.
Дълбоките социални промени които настъпват в България от края на 1989 г. дават сериозни отражения във всички области на обществения живот. С особена сила те са в областта на културата. Музеите, като една от съставните й части преживяват големи трансформации. Обществената и икономическа криза която преживява страната се отразява негативно върху опазването на паметниците на културата и тяхното съхраняване за бъдещите поколения.
Приоритети на културната политика в областта на музейното дело през преходния период се свеждат до: изменения на норамативната база; създаване на на национални механизми за информация; преструктуриране на наличните ресурси и осигуряване на нови източници на приходи; изучаване на опита на други държави; осигуряване на условия за консервация и реставрация на движими паметници на културата; организиране на научни изследвания; реклама и пропаганда; активизиране на участието на българските музеи в международните програми и изяви; помощ за поддържане и развитие на материалната база на българските музеи и галерии и въвеждането на съвременни технологии за работа.
Независимо от трудните икономически условия в страната, броят на музеите и галериите в страната се запазва и дори бележи слаб ръст на нарастване. През 1995 г. музейната мрежа обхваща: 13 национални музея и галерии, които пряко се финансират и управляват от Министерството на културата, 193 музея и галерии финансирани от общините, голям брой ведомствени музеи, както и над 400 музейни сбирки към училища, читалища, обществени организации и предприятия. Непрекъсната нараства и броя на частните галерии, появяват се и първите частни музеи.
 
 

 
В първите години на прехода (1990-1993) в България, се забелязва рязък спад на музейните посетители, но след 1995 г. се чуства постепенно нарастване на техния брой, включително и на чужедстранните туристи.
 

 
За да могат нормално да работят музеите в България, те трябва най-напред да разрешат няколко основни проблема. На първо място е необходимо да се актуализира законодателството засягащо опазването на паметниците на културата. На второ място е проблемът за финансирането на местните музеи от общините и взаимоотношенията им с общинските съвети и кметове на базата на Закона за местното самоуправление и частта му за финансиране на културната дейност. На трето място е сложният въпрос относно реституцията на сгради обявени за архитектурни и исторически паметници досегашна собственост на музеи и Архитектурно-исторически резервати. Не по-маловажен е и въпроса за отношенията между музеите и Българската православна църква /БПЦ/.
Разглеждайки всеки един проблем по отделно неминуемо ще се стига до два ключови въпроса за разрешаване – финансиране и опазване. Липсата на средства и ред в страната, води до катастрофални за размерите на държавата ни кражби и износ зад граница на безценни паметници от хилядолетната история на земите ни. Свидетелство за това е колекцията на заловени от Български митници паметници, съперничеща на фондовете на Националния исторически музей.
За успешната работа на музеите в България в условията на преход към пазарно стопанство е необходимо създаването на нов Закон за старините и музеите. Сега действащият Закон за паметниците на културата и музеите е в сила от 11 април 1969 г. и неколкократно изменян и допълван, включително и в края на 1995 г. Повечето постановки в него са в противоречие със съвременната ситуация в страната и конкретно в областта на културата и в частност за музеите и музейното дело. В него е заложено, че единствено държавата се грижи за музейните ценности – “Паметниците на културата са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата”.  Днес, когато държавата ни е с крайно намален бюджет за областта на културата, средствата заделяни за опазването на историческите паметници са нищожни. Затова свидетелствува окаяното състояние на редица музеи и недвижими паметници.
За да се създаде едно ново законодателство в областта на културно-историческото ни наследство и музеите, не е необходимо Министерството на културата да проучва едва ли не всички закони за паметниците на културата на всички страни членки на ООН и ЮНЕСКО, а да се обърне към родното ни българско законодателство. Не е нужно на всяко ново наше дело да се слага етикета “Път към Европа”, а да се върнем към онези наши традиции в областта на културата, които са дълбоко европейски, тъй като са създавани от плеяда млади българи, работещи с възрожденски ентусиазъм след Освобождението, но получили високо европейско образование. Точно те, чувствайки се европейци, създават българските културни институти – Народна библиотека, Народния музей, Народния театър, Софийския университет и др., по европейски образец. Затова говори законодателната база върху която те са изградени по време на министрите на народното просвещение – Константин Иречек, Георги Живков, Иван Шишманов и др.
Както виждаме, нашите предци са акцентирали върху същите проблеми, които ни вълнуват и днес. По наше скромно мнение, точно този Проекто- закон, който не е бил приет през 1939 г. по подобни причини, които са пречка и днес – проблемите на културата и просветата да са извън вниманието на народните ни избраници, трябва да лежи в основата на новия проект на Закон за старините и музеите. Колкото и да са добри подобни закони, действащи в Мексико или Иран, те не могат да третират такива същностни проблеми, каквито у нас са отношенията музей – църква, или музей – община.
Законодателно трябва да бъде решен проблема за централизация – децентрализация на музейната мрежа. Трансформациите, които настъпват в местната власт довеждат до еднолични решения на кметове за съществуването или не на даден местен музей. Масовото закриване на къщи-музеи поради финансови затруднения, ограничава чувствително просветната дейност на музеите и особено работата с учащите се.
Проблемът с трудното и недостатъчно финансиране на музеите тласка техните ръководства към нетрадиционни решения. Често музейни обекти се дават под наем за кафенета, магазини и дори игрални зали, за да може с приходите от наемите да се посрещат нуждите за оцеляване на музея. За да се подобри посещаемостта на експозициите и от там да се увеличат приходите е наложително ръководствата на музеите да влязат в делови отношения с ново създаващите се туристически агенции. Взаимноизгодните договори за обслужване на българските и чуждестранни туристи ще доведат до значителни финансови постъпления. Същевременно ще се осигури и противодействие на новопоявилото се негативно явление – екскурзоводен рекет. С увеличаването на туристическия поток от местни и чужди туристи се създава възможност всички съществуващи музейни обекти отново да отворят врати за посетители с което ще се постигне едно оживление в този сектор от културната дейност в страната ни.
Опитите чрез новото законодателство отново да се централизира музейното дело и то единствено да бъде подчинено на Министерството на културата са осъдени на неуспех. Независимо от финансовото състояние на държавата ни в бъдеще, местните музеи ще бъдат в тясна зависимост от икономическото състояние на общините и особено от развитието на туризма в дадения регион. Само чрез развитието на местния и международен туризъм ще се гарантира успешното финансиране на музеите и музейното дело в страна.
Проблемът за реституцията на сгради обявени за архитектурни и исторически паметници има две страни. Едната, която е много болезнена за някои музеи, че те трябва да отстъпят сгради в които са разположени постоянните им експозиции и по такъв начин се обезсмисля тяхното съществуване и втората – връщане на бивши собственици на архитектурни паметници, които са част от архитектурните ансамбли на Архитектурно-исторически резерват. Законът за реституцията пропуска да вземе предвид българското законодателство от преди 50 години, в което се дава възможност на държавата да отчуждава недвижими паметници, независимо чия собственост са, ако те не се поддържат и има опасност от унищожаването им. Предлаганият многократно мораториум за реституцията на архитектурни паметници не срещна разбиране в Народното събрание. Изправени сме пред реалната опасност шедьоври на българската архитектура да бъдат увредени или дори унищожени от невъзможността на техните собственици да ги опазят в техния автентичен вид. Наложително е държавата и в частност Министерството на културата чрез Националния институт за паметниците на културата да разработи спешно Програма за спасяване на архитектурни паметници, които са изпаднали в бедствено състояние или са обект на иманярски интерес. Не е необходимо да се търсят чужди законодателни форми за уреждане на отношенията собственик на архитектурен паметник – държава. Този проблем е разрешен много отдавна в българската законодателна практика и е наложително само неговото актуализиране.
Другият много важен момент при трансформациите на музеите у нас е възникналият остър проблем между Българската православна църква и музеите. Българското законодателство и особено Проекто-закона за старините от 1939 г., обръща особено внимание на старините, които са собственост на Българската православна църква. Този Законопроект може да ни послужи и днес, тъй като в два отделни негови члена се разглеждат взаимоотношенията между църквата и държавата, относно паметниците които са в употреба в храмовете.  Когато става дума за особено ценни християнски паметници, то те могат да бъдат заменени с точни копия, а оригиналите преминават за съхранение в църковен или народен музей. С тези нормативни актове се решават едни от най-важните проблеми възникващи в отношенията между държавата и БПЦ относно съхраняването и експонирането на християнските паметници на изкуството.
Като имаме предвид днешното дълбоко разцепление в Българската православна църква – съществуването на два Синода и една Архиепископия, както и непрекъснатите съобщения за превземане със сила на храмове, манастири и митрополии, можем само да си представим колко вреди са нанесени на християнските паметници създавани през вековната ни история. Ежедневните грабежи на църковно имущество, десетките откраднати икони, допълват ужасяващата картина на нашето битие в края на ХХ в.
Това е само едната страна от разсипията на християнската ни култура. Другата не е по-малко вредна, макар че се провежда по официален път – става дума за възстановяване на собствеността на Българската православна църква върху такива музейни обекти какъвто е например Националния музей Рилски манастир. Проблемът не е в собствеността, а в съхраняването и опазването на паметниците. Колкото и да желае да полага грижи за тях, Българската православна църква няма нито специалисти, нито възможности за високо квалифицирано поддържане на стотиците музейни ценности. Един пример само, Църковният музей към Св. Синод не разполага с нито един реставратор, а претендира за връщане на иконното богатство от Криптата при храм “Св. Александър Невски”. В Рилският манастир в момента работи само един уредник – историк, който е и директор и домакин. Тук, където се пази едно огромно съкровище от възрожденското ни изкуство и се съхраняват уникални български ръкописи няма нито един специалист реставратор. Всички тези проблеми можеше да бъдат избегнати при една по-гъвкава политика на Българската православна църква и Министерството на културата в интерес на паметниците, а не на техните собственици.
Най-големи трансформации в областта на българското музейно дело настъпват в музейната мрежа. След създаването на окръзите у нас, в края на 50-те години, започва изграждането на Окръжните исторически музеи. Тяхната задача е да се превърнат в основни методически центрове за останалите музеи и музейни сбирки, разположени на територията на окръга. От историята на музейното дело в България знаем, че първите музейни сбирки у нас възникват при читалищата по време на Възраждането. След Освобождението, много читалищни музейни сбирки прерастват в градски музеи. През последните 20 години възникват много музейни сбирки към различни промишлени предприятия и училища. Така на територията на нашата страна реално съществуват национални, окръжни, ведомствени и градски музеи и музейни сбирки при читалища, училища и предприятия. Тази огромна музейна мрежа изцяло се издържаше от държавата. При новите икономически условия държавната субсидия, с изключение на националните музеи отпадна. Окръжните музеи се трансформираха в общински и се финансират от общините, а повечето музейни сбирки са затворени и тяхното съществуване е обречено. Бюджетът на общинските музеи и галерии се формира от държавна и общинска субсидия в рамките на бюджетите на общините, които са автономни да определят размера на отпуснатите средства.
 

 
Дълго отлаганото приемане на нов Закон за старините в България, най-после намери своето половинчато решени с приемането на 14 декември 1995 г. от 37-то Народно събрание на Закон за изменение и допълнение на Закона за паметниците на културата и музеите от 1969 г., неколкократно изменян и преди това. Освен отразяването на някои изменения настъпили в наименованията на институции, министерства и местни органи власт, в закона се набелязват и някои съществени изменения спрямо първоначално въведения закон през 1969.
На първо място се разширява съдържанието на определението за паметници на културата. Освен посочените паметници се добавят и предмети с научна и художествена стойност, архивни документи и паметници, носещи информация за важни исторически събития и процеси и за живота на изтъкнати личности; съвременни произведения на изкуството след включването им в музейни фондове.
Изцяло се променя текста засягащ задачите и функциите на музеите. Според измененията в ЗПКМ, музеите в Република България са научни и културно-просветни институти, които издирват, изучават, събират, придобиват, съхраняват, документират и популяризират паметници на културата и природни образци.  Предвижда се и нова структура на музейната мрежа в страната. Музеите са: национални, регионални и местни. Териториалния обхват на дейността и методически функции на музеите се определят с решения на Министерския съвет. Що се отнася до възможността да се разкриват частни музеи, то в изменението на ЗПКМ се посочва, че музеите могат да бъдат държавни, общински, на физически и на юридически лица.
Сложният въпрос относно финансирането на музеите е решен, като държавните и общински музеи се превръщат в юридически лица и съответно получават своята издръжка от бюджета. Дейността на тези музеи се определя с правилници и наредби издавани от Министерството на културата. Създаването и закриването на музеи в страната се решава от: Министерския съвет за националните, министъра на културата и ръководните органи на общинските музеи и музеите на други юридически лица, а частните се създават, преобразуват и закриват по ред, определен от министъра на културата.
Изцяло е изменен и текста относно създаването на музейни сбирки. Посочва се, че юридически и физически лица могат да създават музеи, музейни сбирки и колекции от произведения на изкуството, предмети с научна и художествена стойност и природни образци. Създаването, устройството и дейността на музейните сбирки се определя с наредба на министъра на културата.
За да се завиши контролът над паметниците, в измененията на закона се предвижда, всички собственици на предмети, имащи качество на на паметници на културата да ги декларират по установен от министъра на културата ред. След това те попадат под защита на този закон и собствениците им могат да кандидатстват за помощ от страна на държавата.
Изменя се и текста за правото на археологически разкопки в страната. Единствено Археологическият институт с музей при БАН дава разрешения за провеждане на археологически разкопки на български експедиции съгласувано с министерството на културата. Що се отнася до чуждестранни институти и специалисти участващи в разкопки за тях се иска разрешение от министерския съвет. За да се премахнат споровете относно съхраняването и експонирането на откритите при археологически разкопки паметници, в чл. 16 на ЗПКМ се въвежда нова алинея, в която се казва, че министърът на културата определя мястото на съхраняване на паметниците на културата.
В глава пета, къде се разглежда опазването на паметниците на културата се посочва, че всички собственици на паметници на културата са длъжни да ги поддържат в добро състояние и да уведомяват специализираните държавни и общински органи за повреди по тях или за действия спрямо тях, които нарушават закона. Регламентира се и правото на достъп до паметниците на служители от специализираните държавни органи. Ново в  закона е и изискването към наследници на починали видни дейци на културата, науката и изкуството да предоставят по искане на Министерството на културата пълен опис на техните архиви и имущество.
Съществени изменения се въвеждат и в чл. 26. Там се посочва,че музеите стопанисват паметниците на културата, съхранявани в техните фондове, съгласно нормативните актове, издадени от министъра на културата. Всички движими паметници на културата от национално значение се включват в Националния музеен фонд. Статутът на този фонд се определя с наредба на министъра на културата, а регистърът му се води от Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства.
За да се стимулира спомоществувателсвото в областта на опазването на паметниците в чл. 29 се добавя, че средствата, отпуснати или дарени от частни лица или организации за извършване на изследвания, консервационни дейности, опазване и охрана на паметници на културата, се приспадат от облагаемия доход. Същото се отнася и за средствата, употребени за закупуване на паметници на културата, за декларирани лични колекции или музейни фондове.
Правото на държавата да отчуждава недвижими паметници на културата, ако имат голяма стойност като исторически паметници или голямо значение за националното културно развитие се запазва. Съществени изменения се правят в главата за наказателни разпоредби. Завишават се глобите от 10 000 до 100 000 лева, ако не подлежи на по-тежко наказание, за иманярски разкопки и други нарушения предвидени в стария закон.
Приемането на Закона за изменения и допълнения на Закона за паметниците на културата и музеите ще реши една част от възникналите проблеми в тази област през последните години. За да бъде той ефективно приложен е необходимо да бъдат публикувани пакет от под нормативни документи, като наредби, правилници и др., които трябва да се разработят и приложат от Министерството на културата. За това е необходима системна нормативна работа и контрол относно приложението на Закона и последвалите го документи. Свидетели сме на приемането на много добри закони, но тяхното приложение в практиката са далеч от очакванията или от европейското равнище към което се стремим.
Приведените примери от българското законодателство от края на миналият и първата половина на нашия век показват една разгърната законотворческа програма на музейните работници у нас. България разполага по това време с модерно, европейско законодателство в областта на опазването на паметниците на културата и музейното дело. През 50-те, 60-те и следващите години се извършва една много активна реставраторска работа на многобройни архитектурни паметници от Възраждането, но за съжаление не се приема цялостна законодателна програма за това, а се действа с под законови нормативни документи, една голяма част от тях непознати за съвременниците ни. Ето защо днес е необходимо да се върнем към традициите в българското културно законодателство и съобразявайки се с изискванията на нашата действителност да ги осъвременим и приложим отново в практиката.
Сложните проблеми, пред които са изправени всички музеи в България са разрешими. Трансформациите в тази област на културния ни живот ще се осъществяват успешно при мобилизацията на усилията на всички специалисти и културни институти в страната. Стъпвайки върху здрава законова основа ще се опазят застрашените паметници на културата, а музеите ще включат в експозициите си най-значимите от тях.